ПО СПИРАЛА | Защо реших?

ЗАЩО РЕШИХ?

------------------------------------------------------

Всеки ще се съгласи, че в живота ни има моменти, когато с нас се случва нещо, което на пръв поглед е в рамките на обичайността, но впоследствие разбираме, че то съвсем не е било така случайно, нито пък толкова обикновено , тъй като точно то е предизвикало своеобразен старт, разкрило е нова пътека от безкрайната плетеница пътечки, рисуващи нашия жизнен път.
Подобен “ стартиращ бутон” за мен се оказа едно мое посещение при очен лекар, където ми се случи да чуя доста плашеща прогноза за зрението си, от която буквално ми настръхна косата....Разбира се , веднага усетих как отчаянието ме обгърна със зъзнещата си, лепкаво-мокра прегръдка и се улових , че почти не съм в състояние да мисля за нещо друго, освен за това - какво да направя, докато все още виждам добре......... за да го оставя на децата си...Дали защото човек винаги се чувства притиснат от обстоятелствата, или просто така е трябвало да стане , но моят хрумнал ми вариант за действие се оказа един – да рисувам...Аз от малка обичам това занимание, но все не ми е оставало достатъчно време за него или по- точно, не е достигала мотивацияга ми, за да му се посветя. Сега обаче беше друго...Започнах да рисувам с особено чувство. В мен като че ли се бяха приплели отчаянието, волята и любовта . Но в болезнения им възел намираше ниша и още нещо - ироничната ми усмивка, защото не можех да не се видя и отстрани, та аз приличах на човек, който не пишеше своето “ завещание “, а го рисуваше...
Бях слушала много откровения за творческия процес, в които изрази като - “ ставам проводник на нещо...” и “....не съм сам, когато творя...”.са ме впечатлявали дълбоко, но разбира се не осъзнавах значението им. Е, за мен май беше дошло времето да го разбера и усетя с цялото му вълшебство и великолепие.
Темите на моите рисунки ми хрумваха лесно, те просто бяха въпроси към заобикалящата ни действителност, към натрупания ми житейски опит, бяха желание да намеря обяснение, да открия отговор, отговор, който естествено пораждаше нови въпроси...Рисувайки, аз / едва ли не / водех диалог, да – диалог, а не монолог, защото ако едната страна бях самата аз, с моите представи и разбирания за света, то се оказваше, че се появява и друга страна, оная, чието присъствие усещах, когато разглеждах завършенате си рисунки..Тя - готовата рисунка, винаги “ идваше”, носейки отговор , дори и на въпрос, който не ме занимаваше в момента и аз знаех, че не аз съм го дала . Не бих искала да си помислите обаче, че моето рисуване има нещо общо с онова автоматичното писане и рисуване на феноменалните личности / за което съм чувала / , които трескаво драскат по листа , усещащи ръката си задвижена от някаква страховита сила, без да могат да се спрат, докато тя не пожелае това . При мен ставаше друго. Аз рисувах с часове, но без да ги усещам, тъй като очаквах изненадата – любопитна, вълнуваща и някак респектираща изненада, тъй като повечето пъти се случваше така, че “ ходът “на рисунката по някое време ми се изплъзваше и започваше да ме води сам. Не беше трудно да разбера, че колкото по-малко се старая да “ видя “ завършека, толкова по-интересно ставаше , затова просто се оставях на ръката си...
Любимата ми рисунка е ПЕРПЕТУУМ МОБИЛЕ , може би, защото в нея срещата между съзнателното и подсъзнателното се получи най-добре.Защо смея да твърдя подобно нещо, ще разберете като ви разкажа как стана всичко.Поисках да нарисувам някакъв символ на любовта и разбира се , се сетих за няколко, но един от тях , а именно – прегръдката, ме привлече най- много.Започнах да рисувам прегръдка, но там, в оня момент / който не идва винаги, но този път беше дошъл /, аз си дадох сметка , че рисуваните от мен фигури придобиват някакава стилизираност и изчистеност на линиите, която аз не бях замислила преди това, после, пак някак ненадейно се получи и този контур на сърце и лините, които напомнят отпечатък на човешки пръст...Ще си призная, че истински се зарадвах на резултата и точно в този вълнуващ за мен момент ми дойде и името –Перпетум Мобиле....Идеше ми да извикам от радост. Ами да ! Това е той - истинският вечен двигател – ЛЮБОВТА, тя движи света и тя е кодирана в човешката ни същност, именно тя , а не омразата и злобата...
По подобен, твърде интересен за мен начин, се родиха и част от другите рисунки – АНДРОГИН ; ДУАЛИЗЪМ ; ЙЕРАРХИЯ / пораждаща много въпроси / ; ОРГАЗЪМ ; ВСИЧКО Е ЛЮБОВ ; НЕОБХОДИМО И ДОСТАТЪЧНО УСЛОВИЕ и др.

Откритието ми, че рисунката е символ на нашите мисли, на нашия вътрешен свят, казвам откритие, защото едно е да си прочел някъде за това и съвсем друго е , да се убедиш лично в някакво твърдение, та точно това мое откритие ме обогати, накара ме да се чувствам различно, сякаш пред мен се отвори още един прозорец на познанието, прозорец, който според мен, носи най- висок процент истинност, защото колкото и да участва съзнателната ни воля в процеса на рисуването, винаги, някъде там ,се прокрадва една истина за нас , истина, която ни изненадва...

[ ВЪТРЕ В СЕБЕ СИ ]