От малки ни учат да бъдем скромни и ние го правим – скромни сме... Похвали ли ни някой, ние се усмихваме снизходително и казваме нещо, което трябва да умаловажи постижението ни, за да да изглежда то в реда на нещата или съвсем случайно постигнато, все едно издухваме великодушно събрана от нас купчинка със златен прах, казвайки скромно – Хайде, голяма работа !... Но къде ли отива радостта ни от похвалата , след като изиграем заучената си реакция на скромност , от която уж трябва да сме доволни , че хем не сме надути, а и сме оценени при това, щом вътрешното ни усещане след всичко е празнота ... Кое ни кара да се чувстваме така ? Нали постъпваме по правилата ?! Обикновено не ни се мисли много и по навик оставяме постижението си да мине отзад, зад гърба ни, тоест да бъде забравено. Същото се случва и следващия път, и по-следващия, и така си караме, вървейки скромно по скромния си път...Но как се чудим само, когато някой вземе, че ни припомни за нещо впечатляващо, което сме направили някога. Чудим се, как той го е запомнил, а ние не. Толкова се чудим, чак ни се струва, че се отнася за някой друг, а не за нас, все едно в паметта ни, където би трябвало да стои точно този спомен, е не той , а някакво бяло петно от забрава. Даваме си сметка, макар и за кратко, че май умът ни е решил да действа избирателно – бързо да забравя хубавото, но никак да не бърза, когато трябва да забрави лошото. Смятаме, че това е нормално, защото искаме да бъдем скромни и естествено продължаваме да скромничим при всеки удобен случай.
Не дай боже, обаче, нашата грижовно отглеждана скромност да бъде поставена в ситуация, в която се налага да се защитим, или да изтъкнем себе си чрез помощта на думите. Действала винаги като перфектно изтриваща постиженията ни гума, нашата скромност изведнъж се паникьосва. Знае се , че никой не ни е учил как да говорим добри неща за себе си, дори щафетно имаме предадено непорочно бяло знаме, с извезано на него мотото на скромността “ Нека за мен да говорят другите !”, което развяваме винаги с въздишка на облекчение, сигурни, че така си подсигуряваме мира, пък ако се разминаваме в същото време с успеха , то едва ли скромността ни ще е виновна, смятаме ние.
Съвсем друго е, когато сме горди хора. Тогава се мислим за рицари, рицари на честта и достойнството. Според нас, ако един човек не притежава гордост, то той не е и достоен човек, защото как биха показали достойнството си хората , ако не чрез достолепието на гордостта си. А понятието – горделивост, пак ние, гордите, сме го измислили. Измислили сме го, за да защитим гордостта си и да покажем, че гордостта е добро, а горделивостта не е. А ако ни попита някой – каква е все пак разликата, ще отговорим, че горделивостта е прекалена гордост, но виж, гордостта е съвсем друго нещо, тя е достойна гордост. Та какво прави гордият ? Най-важното, което прави , е, че живее живота си по правила, които са само негови правила и на никой друг. Точно тях гордият няма да наруши, каквото и да става, дори и земята да се обърне, защото просто гордостта не му позволява.
А какво ли прави горделивият, тоест онзи, който дори и ние, гордите не харесваме ? Той си обитава друг свят, от друго тесто е, различно от на останалите и разбира се , държи да го показва постоянно.Точно това разграничаване го прави доста неприятен. Добре, че ние не виждаме горделивост у себе си, все пак нашата гордост е нормална, в някакви граници, а това, че и ние не можем просто ей така, да се слеем с множеството и да бъдем както всички, не е разграничаване, а стил на живот, който сме си избрали. Иначе не се смятаме за по-големи от другите, както прави горделивецът, но правилата ни са правила, какво оттова, че на някого може да не му харесват. Знаем, че има и високомерни хора, но разбира се, ние също не сме от тях. Високомерният човек стои високо - над всичко и всеки. Той е от тези, които казват – Разчитам само на себе си и на никой друг !...А и как би могло, като се е издигнал в такива висини, където няма жива душа около него. Така си е избрал човекът – стои високо и мери от високо...
Но има и една друга порода хора, които нито са затъпяващо скромни, нито отегчително горди, нито досадно горделиви, нито пък смешно високомерни. Те не делят себе си от останалите, не се виждат по-ниски или по-високи , по-малки или по-големи, по-незначителни или по-значещи, по-важни или по-маловажни, те просто не се занимават с това – да се сравняват с другия и да се отличават от него. За тях това е безсмислено занимание. Защо ли ? Защото се обичат !...Обичат се така и толкова, че любовта им премахва невротично гризящото съмнение – Къде ли съм в стълбицата ?, защото знаят, че стълбица не съществува, че няма първо място, нито сто и първо, нито хилядно...Към тази порода се числят всички човеци – от първия, та чак до последния и дълбоко в себе си всички те го знаят, дори и тогава, когато им се струва, че са го забравили...
