Ако близък човек ни е казал някога нещо критично за външността ни , ума или способностите ни, то сигурно е, че ще запомним това за цял живот. Споменът ще изниква в съзнанието ни от време на време или сами ще решим да си създадем колекция от всичко чуто по наш адрес, което в момента ни е жигосвало болезнено. А изберем ли да бъдем със слонска памет за отправените ни неприятни оценки, все едно започваме да пълним раница на гърба си , като всеки път прибавяме по един тежък камък в нея, толкова тежък и голям, колкото тежка и голяма е била и обидата ни. А почнем ли веднъж, няма спиране...Ще пълним, ще пълним, докато се изгърбим под тежестта и коленете ни затреперят.
На нас ни е даден избор да повярваме в нещо или не, това е нашата свободна воля. Но нас са ни учили директно, казвайки ни или чрез поведението на нашите родители, че те , или другите край нас са тези , които виждат, знаят и могат да определят какви сме и какво можем. Доста отрано си изграждаме впечатлението, че всяко едно наше действие е оценявано от околните, докато не се уловим , че и самите ние започваме да правим същото – да оценяваме не само околните, но и самите себе си. При това въображението ни никак не се затруднява да изрисува картината - градушка от оценки, която непрекъснато се сипе върху главите на всички ни или по-скоро разнопосочен снаряден обстрел като на война ...
Как ли се оцелява на това полесражение, мислим си... Излиза, че всеки от нас го прави по различен начин, тоест става същото, както ако сме застанали пред произведение на някой художник – виждаме и разбираме различни неща, тази между другото е и причината, никой творец да не обича да обяснява идеята, която е вложил в картината си...И така, един от нас ще вижда снарядния обстрел като фойерверки, които само го забавляват и изобщо няма да ги взема насериозно, докато тежките ледени късове на градушката ще бъдат за него просто камуфлажни хартиени топчета...А друг, притичващ на зигзаг между шрапнелите , с доста натежала вече раница на гърба си, завистливо ще подхвърли някой от своите камъни към чуждия гръб, за да сподели теглото си, но камъкът ще си тупва на земята за негова най-толяма почуда, защото на чуждия гръб просто е нямало никаква раница, ама как да се види това , като толково много ни се иска да сме еднакви, най-вече в страданието...
Преди да направим избора си, в какво да повярваме, ние винаги се чудим кое е правилното и коя е истината. А и не може да не сме чули поне десетки пъти, че от истината винаги боли...Някой го е казал и ние сме се съгласили, че е така, защото до ужас познаваме тази болка. Защо до ужас ? Ами как да не се чувстваме по този начин, след като тази височайша истина поднесена ни от другите или от собствената ни заучена критичност, винаги е гилотинирала с трясък едно наше желание, една наша надежда, или намерение, отсичайки, че нещо няма да стане, че нещо не е такова, каквото си го мислим и т.н. Разбира се, че ще ни боли, и то само как, затова правим равнис и се престрояваме в редицата, къде, при истината разбира се, която изобщо не ни прави щастливи, но нали казват, че е истина, ще й се подчиним. Защо го правим ? Защо сме готови да маршируваме под увеличаващата се тежест на раниците, пълни с болящи истини, не е ли , защото ни е страх, да не станем смешни, ако разкрием на другите , а дори и на себе си, че някъде дълбоко в нас съществува съвсем друг вид истина, съвсем друга не боляща, а... радваща, толкова радваща, че ни идва да полетим на крилете й...Дори само за малко да сме с тази истина и раницата ни изведнъж олеква, забравяме за нея, няма я ! Илюзия ли е това ? Химера ? Може ли да бъде истина радващата истина ? Оная истина, която ни казва – че сме.... , че можем...., че е възможно желанието ни... Досега искахме да разберем това чрез другите и затова ни болеше. Болеше ни, защото се равнявахме по чуждата истина или самите ние равнявахме другите по своята . А от това боли. Боли всеки път, когато си решил да повярваш на чуждата истина, вместо на своята...
