Всеки мечтае за любовта на живота си и нищо не е в състояние да промени твърдата ни вяра, че този специален за нас човек наистина съществува някъде по света. Понякога ни се струва, че вече сме го срещнали, понякога се съмняваме и продължаваме тайничко да очакваме появата му, а друг път, просто времето на живота ни се оказва твърде кратко, за да ни стигне да го открием и тогава там, пред самия му край, ние се обръщаме назад, правейки своето закъсняло, но не по-малко вълнуващо откритие, че всъщност сме били дарени с мечтаната любов на живота си.
Имаме си и друга непоколебима убеденост в нашата любовна мечта и тя е, че роденият специално за нас човек, прави същото – търси ни, очаква ни, сънува ни, точно нас, а не някой друг. Макар и само във въображението ни, този човек и съответно - ние, сме като реална двойка , която само се е разделила за известно време, дори усещаме онази вълнуваща близост и трепет помежду си, обичаме се, познати сме си, смътно виждаме даже жестове, силуети, и в тази шеговита или гениална игра на въображението ни реалността ни изглежда повече от истинска.
Много интересно е защо в нашата любима мечта и съответстващата й въображаема представа присъства само един човек, а не примерно няколко човека, виждани като евентуални възможности , след като в живота си се влюбваме няколко пъти и при всяко начало почти винаги вярваме, че съдбовната среща се е осъществила, и защо наричаме неуспешните си връзки все по един и същ начин - търсене на голямата любов. Кое ни кара да вярваме, че тя съществува като някаква единственост и защо толкова се стремим към нея ?!
Факт е, че ние не само можем да се влюбим няколко пъти, но можем и да обичаме няколко пъти, тоест различни хора, при което и влюбването ни , и обичта ни са със съвсем различни усещания от предишните. Това наистина прави любовта ни винаги вълнуваща, единствена и неповторима, но разбира се, отнесена към дадения човек. Твърдението, че човек обича един път в живота си, също не може да обясни непоклатимия статут на голямата любов, защото това – един път, важи само за съответната връзка, в смисъл, че ако любовта си отиде, изживяното вече усещане, никога не се възстановява съвсем същото, дори и при огромно желание.
Голямата любов за нас естествено , е съвършеното партньорство. Дълбоко в себе си ние наистина вярваме, че то е възможно , продължаваме да вярваме, дори и след като сме се разочаровали не един и не два пъти, сякаш тази увереност е нарочно закодирана в природата ни , иначе защо бихме търсили, защо бихме изобщо се занимавали с това, ако не вярвахме. Именно благодарение на нея, ние се превръщаме във възкръстващата птица Феникс всеки път, след като сме били излъгани в любовта и затънали в тинята на сполетялото ни любовно предателство, когато се подиграят с чувствата ни и другият просто ги захвърли на боклука като ненужни, без да се обърне дори назад, за да да съзре лъчистия им диамантен блясък.
Ако се опитаме да определим кое партньорство е съвършено, въпреки различните ни изисквания и представи за него, всички ние ще сме единодушни в едно условие , съвсем еднакво за всички ни - партньорството да ни дава усещане за щастие. Но не знаем ли от опита си , че щастието е нещо мимолетно, отминаващо, че то е прекрасно изживяване, но все пак - съвсем кратък миг от безкрайно изглеждащото ни останало време. Къде е съвършенството в това ? Нима в тези няколко мига ?!...Човек трябва да е благодарен за всеки миг сътворено щастие, наистина, но ако вече достатъчно дълго време е вярвал, че реалността е неизменно редуване на добро и лошо, чиито смисъл вече също е разбрал – да опознае едното и другото – и да избере за себе си, то не подценява ли той по най- недостоен начин себе си, след като продължава да вярва, че силата му е в създаването на тия няколко мига, които да са му напълно достатъчни, за да нарече партньорството си – съвършено... Това обикновено наричаме – удивителна скромност и се гордеем с нея. Научени сме, че трябва да се радваме и на малките неща, нали всичко за нас е низ от малки неща, малки щастийца, които ни радват и крепят, и които взети заедно, правят голямото – нашия живот, изпълнен с толкова много мечти и надежди, но и с толкова много усетени стени... тавани... все ограничения, в които сме съгласни да вярваме, макар че ни натъжават.
Ако ние сме способни да сътворим своите мигове житейско щастие в партьорството си, то толкова ли изглежда невъзможно, тези мигове да станат и постоянност, да се превърнат в нашето безкрайно време, неотчитано, неотмерено, нашето безвремево щастие ?!...Това би било цяло чудо за нас. А как само ги обичаме чудесата, говорим за тях и се усмихваме, уж им се радваме и се усмихваме, но не с радостна, а с оная крива усмивчица на съмнението и затова продължаваме по пътя си , както си знаем. Сами питаме себе си – Кой е съвършеният за мен партньор ? и търсим, опитваме, за да открием отговора, забравили, че всички отговори мъдро са скрити не някъде , а там, в самите си въпроси…Някой се е потрудил да ни улесни и защо да не опитаме поне… Кой е съвършеният партньор за теб ?! Не е ли този, който ти успяваш да видиш като съвършен, когото смяташ за съвършен, този, с когото ти самият се възприемаш съвършен...Нима бихме отрекли, че е цяло щастие, в присъствието на някого да се усещаш съвършен ! Нима има по-голяма и по- заслужена награда от тази за човешката уникалност ?!...Ако сме скептични, ще определим това като – невъзможна, нереална идилия...Защо тогава Животът е дарил нас, хората , с една друга идилия – влюбването, което всички смятаме за прекрасно , не е ли, за да ни подскаже, че сме способни на това...
