Любовта е като дъжда, който понякога чакаме и дори се молим да завали. И да спре се молим, но той спира, когато сам си реши.
Любовта е като вятъра, който задухва силно изневиделица, помита всичко по пътя си, а по някое време изчезва ей така, както си е дошъл.
Любовта е най-неподвластната, най- изненадващата, най- непоколебимата, най-неуправляемата, най-покоряващата, най-окриляващата и най-възвисяващата магия, която човекът познава...
Тя не идва отнякъде, а пламва в самите нас мигновено, както изсъхналият стрък трева на стърнището лумва от една искра само, а огънят непрекъснато се разпалва и гори, все повече и повече завладяващ, без да може да бъде лесно спрян, нито укротен и победен.
Любовта ни - неуправляемата стихия на сърцата ни, екстаза на душите ни и полета на телата ни... Без значение какво показваме на повърхността, дълбоко във всички нас се таи огромен резерв от любов. За него разбираме в екстремните ситуации, когато хората реагират изненадващо смело, за да помогнат в спасяването на нечий човешки живот. Тази любов съзираме и когато се усмихнем добронамерено на някого и в отговор неизменно получаваме не просто усмивка, а усмивка като прегръдка... Другият се усмихва, а очите му сияят от радост, че се е случило това докосване на душите ни, траещо секунди, но достатъчно, за да си подадем един на друг от своята човешка любов. В сърцата ни има обич за всички и всичко, но ние не я показваме , и то не заради егоизъм или коравосърдечие, а от страх и срам.Срамуваме се да се покажем безкрайно обичащи същества, каквито сме, раздаваме любовта си, но се опитваме да контролираме себе си, даваме, но даваме с мярка, дозирано, убедени, че така е разумно, защото ни е страх...
Влюбването, над което нямаме никаква власт , е нарушаване на рамките, които сами си създаваме. Дори и влюбеният се опитва в началото да контролира любовта си, но много скоро разбира, че това е невъзможно. Различна ли е тази любов ? Не извира ли и тя пак оттам, откъдето идва и другата ?... Защо едната любов можем да контролираме, а другата не ?
Влюбените се чувстват изцяло принадлежащи един на друг до такава степен, че губят себе си, те дишат чрез другия, живеят чрез другия, мислят чрез другия като обща сплав от мисли, дихание и живот, нажежаваща се до червено, стопяваща и сливаща ги в нещо напълно ново за тях, безкрайно вълнуващо и прекрасно, където няма нито – ти, нито – аз, нито дори обкръжаващ свят, а само едно – опияняваща любов. Винаги кратко, като докосване само, влюбването идва изненадващо и пак изненадващо ни напуска. Сякаш ни потапя за малко в рая на съвършенството и после отново ни връща обратно, където сме пак ти и аз, но вече толкова различни помежду си и толкова трудни за проумяване, пак обичащи се един друг, но с усилие – наричано вече обич, уж по-истинска и зряла, но струваща ни се някак прекалено виждаща и приземена , без оня нежно наелектрезиращ ни трепет, който усещаме, когато сме влюбени , причинен от взаимното обожествяване, каращо ни да се чувстваме на седмото небе от щастие...
Ние се влюбваме един в друг , за да разберем доколко сме порасли да съзрем божествеността в себе си и в другия, за да си я разкрием взаимно и да си помогнем да повярваме в нея. Влюбваме се, за да се докоснем до съвършената обич и да видим колко прекрасна е тя. Толкова чудодейно състояние е влюбването за нас, че ни е трудно да го разберем и още повече - да му повярваме. Опитвайки се все пак, го определяме като нова химия на телата ни, илюзия на въображението ни, омагьосване, опиянение и какво ли не още, с което определяме влюбването като нещо , с което нямаме нищо общо, сякаш се чувстваме задължени да декларираме съмнението си , че можем да бъдем извисено обичащи. Но ако ни се струва, че то се дължи само на нещо отвън, ако за нас влюбването е просто епизодична, кратка роля във филм –шедьовър, а ние сме актьори или пионки, то защо ни е толкова хубаво да сме влюбени и защо след като любовта си отиде , ни се струва , че всичко си е отишло заедно с нея.Не сме ли готови да преобърнем света в такъв момент, само и само да си я върнем отново, за да бъдем пак като омагьосани, да бъдем незначителни пионки макар, епизодични актьори и каквото и да е , но отново влюбени - обожествявани и обожествяващи – най- прекрасното за нас от всичките ни човешки състояния...
В кой човек се влюбваме ? Известно е , че подобното привлича подобно. Но защо в началото наистина ни се струва, че сме еднакви като две капки вода, а по-късно, че сме водата и огъня, деня и нощта, бялото и черното, че сме - противоположни, отдалечени, несъвместими…и отделни...Не смятаме ли, че любовта си отива точно тогава, щом започнем да откриваме различията между нас, различия, които не биха ни дразнили, ако са спрямо някой друг човек, но ни е трудно да приемем, когато се отнасят за любимия. Сякаш ни се иска да видим не другия, а себе си в другия, искаме той да бъде същият, защото всяко различие изисква от нас да направим усилие, за да го приемем. Колкото повече се опознаваме, толкова сякаш любовта ни започва да намалява. Предишното усещане за сливане и единство се измества от осъзнаване на чуждия периметър, от личното пространството на другия, в което ни се иска да проникнем отново, но колкото повече се опитваме, толкова по-ясно осъзнаваме, че не там ни е мястото. Мислим си, че любовта е започнала да си отива и ни е непосилно трудно да приемем нейното съществуване като съвсем нормално състояние на ритмичност, както е и с всичко друго ставащо по света, което погледнато по-внимателно, е последователно пулсиране на противоположностите, съставляващо тяхното взаимно захранване, за да се проявяват те и осъществяват. Любовта не свършва никога и никога не може да си отиде ! Тя пулсира... С непоколебима сила тя непрекъснато слива в едно и след това със същата сила отласква една от друга същностите , после отново ги събира и пак ги отделя една от друга в един безкраен и съвършен ритъм, наречен живот...
Не е нито идеализиращ, нито нереален погледът на влюбения, той е поглед отвъд несъвършенството на личността , той е една подарена ни за малко висша проницателност към скритата зад личността истинска същност, онова действително човешко великолепие, което разпознават само сърцата ни ?...Може би ще се уверим в това, но след време, след като неколкократно изживеем все същото си разочарование в любовта, повтарящо се и повтарящо се , все едно се въртим в кръг, стъпвайки отново и отново върху предишните си стъпки, ту летейки от щастие, ту пропадайки сякаш в бездна, вярващи, а после невярващи, ту горди със себе си и някак извисени, ту почувствали се не дотам добри и правещи грешки. Ще плачем от любов и ще се смеем от любов, ще живеем от любов и ще умираме от любов. И пак така ще продължат да ни предават в любовта и ние да предаваме другия, ще се чувстваме измамени или ще мамим, ще се събираме и разделяме, ще си прощаваме и ще си отмъщаваме, ще се преследваме и ще бягаме, ще си липсваме и ще си омръзваме, докато един ден просто разберем, че любовта, която смятаме, че имаме, изобщо не е плод на старанието и усилията ни, нито на направените от нас жертви, че нито сме я спечелвали някога или загубвали, нито е идвала, нито си е отивала, защото тя винаги е била с нас и в нас, съвсем независима , истинска и вечна, но осезаема само за мъдростта , способна да проумее съвършенството на нейния ритъм...
