Не обичаме да се разделяме и без значение каква е била раздялата ни, ние никога не си спомняме за нея с хубаво чувство. Знаем си, че у нас винаги се загнездва едно усещане за провал, което макар да е отхвърляно и оспорвано от красноречивите ни доводи, продължава упорито да се прокрадва в мислите ни.
Онова , което изцяло те превзема , след като се разделиш с някого, е опияняващата свобода. При това, като че ли ставаш някак по-цялостен, все едно преди си бил разчленен на хиляди парченца, които сега с радост придърпваш към себе си, възстановявайки нещо, което много ти е липсвало. Разбираш, че връзката ти е била отнела най-скъпото – съкровеното ти и свещено желание да бъдеш такъв, какъвто си, без да се налага да се променяш, в каквото и да било. Доскоро съчетавал силата си с този, който е бил до теб, сега почти изненадващо отбелязваш някакакъв неимоверен прилив на енергия и самочувствие . Започваш да се харесваш много повече отпреди, защото спираш да се гледаш с оценяващите очи на другия, дори погалваш с обич и великодушие недостатъците си, грешките и въобще всичко, което те е глождило, когато толкова много си искал да му се харесаш. Вече не се чувстваш като на изпит и това те радва.
После идва тъгата. Тъга без сълзи. Най-страшната...Оная тъга, която вцепенява всичко в теб, превръщайки очите ти в безизразни мъртви топчета, а тялото ти в камък. Едничкото, което усещаш само, че продължава да мърда в теб, е мисълта ти...Тя търси. И обвинява. Трескаво търси причината , макар че те изглеждат много. Мъчи се да ги подреди, но те са като непослушни деца – веднага се разбъркват. Започва отново и отново, като подбира... Хубавото го пропуска. То не е важно сега. Защото боли. А лошото те изпълва със сили. Ядът ти е колосална енергия, но опустошаваща... Късно го разбираш. Даваш си сметка , че си търсиш оправдание и те е яд още повече. А сърцето ти се е свило , като приклещено в железен юмрук . Чувстваш, че си на милиметър от лудостта, с нейния ужасяващ страх, който напира да експлоадира в теб. Разтърсваш се с погнуса , за да свалиш неприятното усещане и като че ли успяваш, но за кратко. На свой ред те сграбчва безразличието, което обвива твоя свят в сивия си креп от лепкави паяжини , правейки го някак мъртъв и безинтересен.. Но и ти си там. В празното...празен...Това безразличие не е истинското. Изтощен си и си мислиш , че вече всичко ти е все едно, че се е свършило най-после мъчението, но колелото те завърта отново...
В теб се събуждат пак двата гласа, с двете си различни истини.Обичаш...и мразиш...Чудиш се, тогава ти кой си... Не е възможно да си по средата. Кой си ? Нима си двете половини на едно и също нещо. Коя от тях е истинската ? И защо я има другата.?.. Сам се иронизираш с въпроса коя половина би предпочел – обичащата или мразещата и къде ли би познал себе си?.Май и двете си ти...
Какво те кара всъщност да се чувстваш обичан...и обичащ...?! Не са ли точно моментите, в които си усещал, че другият ти се възхищава... И не се ли превръща това чувство в отдалечаваща те от другия омраза много бързо винаги, когато е поискал от теб да се промениш, когато примерно ти е предложил да приемеш някое чуждо убеждение за свое. Колко повече може да отрече същността ти някой – си мислиш - който допуска, че е възможно просто така – да вземеш чуждото мнение и да го пуснеш като писмо в пощенска кутия при своите убеждения... Защо забравя той, че твоите убеждения са ти най-скъпото, та те са свързани с твоето страдание, с трудния ти избор да бъдеш именно такъв, а не друг. Сигурен си, че и двамата едновременно забелязахте, че нещо не е вече както преди, но и двамата не поискахте да го споделите един с друг. Надявахте се да сте се заблудили или ви беше страх , това да не се окаже истина. Всеки път посрещахте почти незабелижимите предвестници на ряздялата със свито сърце, отминавахте ги с добрина, но не знаехте, че те остават и се трупат...между вас. Разбрахте за това последния път, когато малкото камъче обърна колата...
И ти каза - Стига !...Защо не беше другият, а ти ?...Дали ти си по-злопаметният, по-непрощаващият, по-безхарактерният ?!...Ти се осмели първи да говориш за стената от отрицания между вас, градила се с времето сама...Видя я и тя в същия миг се срути, превърна се в купчина. Пак ти трябваше да решиш какво да правиш с нея. Имаш избор – да отречеш , че съществува и да забравиш за нея или да проумееш защо я има тази преграда и как така я виждаш само ти... В това наистина си сам.Сам се чувства всеки, който иска да промени нещо. Всъщност всички го искат, но малцина се осмеляват. Знаеш, че другият те наблюдава и чака решението ти. Иска се огромна смелост да спреш и да заявиш – Аз заслужавам друго ! Какво отричаш всъщност ? Другият вярва, че отреченият е той, а ти си убеден, че не е така, защото те боли... Боли те , че трябва да се разделите, но дълбоко в себе си знаеш, че трябва да го направиш, защото когато се обърнеш назад, виждаш път, по който не искаш да вървиш отново...Дори и да опиташ, няма да е същото. Как да му го кажеш ? Как да подплатиш с думи усещането си, което те изпълва със студ и кара тялото ти наистина да настръхва... Иска ти се да изкрещиш – Отвори си очите и виж !... Нещо става с нас !...Не го правиш, защото се чувстваш виновен. Виновен ли си , че се усещаш празен, без любовта в себе си, която толкова пъти ти помагаше преди... Помагаше ти да простиш... да прескочиш... да отминеш, но сега я няма ...Когато се усъмни в любовта на другия към теб, твоята любов изчезна... Излиза, че си обичал любовта му, а не него... Това те кара да се чувстваш още по-виновен. Дори се съмняваш, че изобщо си способен да обичаш...Иска ти се някой да ти помогне в тази бъркотия, но знаеш, че бъркотията си самият ти и мелницата – пак трябва да си ти. Добре, ще опиташ, трябва да опиташ да смелиш всичко зрънце по зрънце... Започваш подред. Как се появи любовта ?– питаш се и си отговаряш – тя дойде с харесването... А как си отиде ? – ами, по обратния път, с нехаресването... Просто уравнение ! Най-простото от всички. Въображението ти тутакси рисува една река и съответно двата й бряга – брега на любовта, където царува харесването , и брега без любов, където на власт е нехаресването... Ти беше на единия бряг, сега си на другия...Значи си спрял да харесваш. Какво вече не одобряваш ? Не ти харесва отношението на другия към теб, а не самият той. Той си е същият и ти нямаш нищо против да си остане такъв, но имаш усещането, че те възприема по друг начин и от това те боли. Какво ново е видял в теб ? Нещо, което те обижда и наранява...Не искаш да се съгласиш, че то е част от теб. Приказките за твоята сянка, за осъзнаваната и неосъзнаваната същност те влудяват, защото ти знаеш нещо, и то с абсолютна сигурност. Знаеш, че когато беше на брега на любовта , ти се чувстваше повече от всякога себе си, това беше ти, истинският ти - цялостен и пълен... Затова ти се струваше, че летиш от щастие...Сега си на другия бряг и май се иска от теб да признаеш, че има и друго в теб, и то не е чак толкова привлекателно...Добре, имаш его, което е личността ти, и разбираш, че тя е твое дело, никой не ти я натрапил, нито си я унаследил генетично, за да обвиняваш.Това си пак ти – на нещастния бряг, с нещастната половина от себе си. Иде ти да завиеш като вълк към луната... Не знаеш дали неговия вой е песен, жалване или протест, но на теб ти се струва, че е последното, затова си избираш тази картина...
Чувал си за златната среда... там била истината... Ами, хайде да я потърсиш и да я видиш, нали сам се оприличи на мелница, която трябва да смели, да разбере какво се случва... И така – имаш двата бряга на реката, бил си на единия, бил си и на другия, а щом си бил именно там, а не си виждаш просто плуващ умело някъде в самата река, то тогава тия брегове, толкова различни един от друг си ти ... Трябва ли да се упрекваш, че се оказваш ту на единия, ту на другия бряг, без да усетиш дори как си доплувал до там ? Струва ти се излишно. Все пак, заел си се да мелиш..., а не да търсиш виновния...Иска ти се да разбереш как изгубваш щастието си и къде точно става това. В средата била истината...Трябва да я видиш тази истина, а как да стане, ако доплуваш до средата на реката, знаеш, че ще ти е доста трудно да се задържиш по дълго в една точка, без нищо твърдо под краката си... Направо се виждаш вече бълбукащ примирено към дъното или пък спринтиращо плуващ към един от бреговете, без значение кой от двата, важното за теб е, да е спасителен бряг... Затова въображението ти идва на помощ – за един миг построява мост над реката и ти вече си там – точно по средата... Там можеш да стоиш достатъчно дълго и вече непритесняван от нищо да се опиташ не само да гледаш, но и да виждаш...Обръщаш се към единия бряг и виждаш много любов и одобрение... Обръщаш се към другия и виждаш неодобрение и не-любов...Ти си там , по средата и виждаш еднакво добре едното... и противоположното му друго... Отново се сещаш за истината, която винаги била по средата ... Значи сега ти я виждаш, виждаш я без да си нито на единия бряг, нито на другия или не си нито обичащ, нито мразещ, според твоите представи, а виждаш истината, оказваща се нито бяла, нито черна, а простичък сбор от всичкото...Въздъхваш си разочаровано. Истината май не те прави щастлив. Свикнал си да бъдеш пристрастен, винаги си зависел от онова, което харесваш, а тази сумарна средна истина като че ли унищожава най-вълнуващото за теб – страстта и привързаността... А не бяха ли точно те причината да изживееш своя ужасен ад , мятайки се между двата бряга.?.. Преди да се появи привързаността във връзката ти , ти пак беше там ...в средата на моста, но гледайки на двете страни, виждаше много хубави неща, а не прост сбор от сивота и безстрастие, и пак се чувстваше щастлив. Но после щастието ти изчезваше всеки път, щом тръгнеше към един от бреговете, следвайки нещо, за което вярваше убедено, че то е по-важно от другото. И естествено твоят ад започваше...
Искаш да определиш какво е да си обичащ човек... Нужно ти е, защото вече знаеш какво не е обичта. Щом тя не е страстната, ужасно силна привързаност, то тя не и противоположността й, тоест – липсата на привързаност. Стоиш по средата на моста и се молиш да ти дойде като просветление думата, която най-точно ще представи оная привързаност, която е обич...Това, което ти хрумва, те слисва ! Дошлата дума не е една, а цяло изречение – обич към свободата на другия… Направо изгаряш от любопитство да приложиш този си експериментален подход към следващата гореща точка – нехаресваното различие. Къде е средата в това ? Различието го харесваме или не го харесваме. Да се насилиш да харесаш, не е проява на обич. Тогава ?!...Отново следва изненада – любовта не се занимава с харесване или нехаресване, тя прави само едно – приема...
А какво ли ще бъде с неприятното за теб желание на другите да те променят, съветвайки те...Какво би направила любовта в случая ? Промяната направена насила не е истинска, а ако не се променяш не се и развиваш...Чакаш определението за промяна с обич, и то идва този път като една дума – доверие... Доверие в какво ? Доверие в избора, който е направил другият за себе си, доверие в пътя, който е поел, доверие към начина, по който го върви...
Кого обича любовта ? Другият ли обича, или неговата любов... Ако тя обича другият, то тогава тя обича нещо външно изявено, но променящо се с времето, някаква част от него или нещо в навиците му и със сигурност това нещо може да се назове, да се определи точно. А ако обичащият се влюбва в изявената от другия любов, означава ли това, че любовта обича сама себе си и те напуска веднага, щом отсрещната любов си отиде, което няма никаква връзка със самия него. И този последвал отговор за теб е нов. Любовта обича способността на другия да изпитва чувството на любов, безстрашието му да се признае завладян от нея, желанието му да я даравя щедро или всички онези неща, които знаеш , че те вълнуват най-много в една връзка, но ти е най-трудно да определиш с думи, ако те попитат защо обичаш някого.
Сам шеговито се бе оприличил на мелница, която мели зрънце след зрънце...и... проумява...Поглеждаш към смляната вече купчинка от зрънца и се усмихваш. Защо ли ? Защото се чувстваш добре...
