Пътят сякаш го пое в прегръдките си. Изминавал го бе безброй пъти, познаваше и най-малката подробност по него, но не това го привързваше. Друго беше. Знаеше си го само той. Това бе неговият път, съвсем неговият - повече от на другите... Колите край него изфучаваха с грохот, въздушната вълна отласкваше автомобила му недружелюбно, но после всичко утихваше и нещо в него се отпускаше приятно. Чувстваше се като у дома си...Биха го сметнали за луд, ако споделеше с някого за това си усещане. Затова не го правеше.Усмихна се на себе си. Нещо шантаво имаше наистина , не е нормално да възприема един бездушен път, като вълнуващ и уютен дом, но за него беше точно така и той знаеше защо. Вече никъде другаде, на никое друго място не можеше да усети , и то така силно, както ставаше това тук - на този път, че принадлежи към... Тази мисъл го накара да въздъхне тежко. Принадлежност...Не обичаше тази дума. Пробождаше го някак, заклеймяваше го... Още не можеше да си отговори защо това понятие се обърква напълно, когато човек имигрира, то сякаш набързо изпразва съдържанието си, загубва се, оставяйки мястото празно, незапълнено, като зееща дупка, едва ли не като наказание, все едно изрязват къс месо от теб и ти го вземат... Всъщност, сам си го даваш...Като доброволна дан за оная първа крачка, най-първата...Крачката към пътя, която превръща и двете му посоки...в завръщане у дома...Това бе нещото, което го караше да обича неистово този път с фатална обич , изпепеляваща, превземаща , обречена, но непобедима с нищо, защото само този път му даваше бленуваното усещане за завръщане и свой истински дом, за принадлежност, за онова - вкъщи, без което човекът не може...Но магията свършваше винаги, щом пристигнеше. Много скоро го обземаше чувство за раздвоеност, някаква непълнота, сякаш две отделни части го теглеха като магнити едновременно към себе си в две противоположни посоки и го разпъваха като на кръст...
Наистина не знаеше какво ще последва , когато на младини взе решение и тръгна за Германия.Тогава се усещаше безграничен, искаше да се чувства така и това го подтикна. Изпитваше нужда да избяга от ограниченията, отдавна вече ги беше надскочил в мислите си, вярваше в себе си и оставаше само да направи онази последна дръзка крачка, за която никога не бе предполагал, че може да се превърне в скок...Като скок в друго измерение, което те превзема и поглъща неусетно, все едно се врастваш в плътта му с всеки изминал ден, съвсем невидимо, а някъде в дълбочината на душата ти нещо се дели и расте, някаква нова същност, едновременно същата и различна – едно кълбо от преплетени трудни въпроси и вина , превръщащи се в непрекъснато напомняща за себе си болка...В чуждата страна родината му липсваше, но тази липса той възприемаше като обвинение. Сбъркал ли беше ? По някое време бе решил наистина да се върне окончателно и пренесе някои неща, на първо място – снимките си - отминалият му живот, превърнал се в пожълтяла хартия. Не си остави нито една снимка, сякаш искаше да прехвърли живота си в родината без никакъв остатък, просто ей така, да го вдигне като старателно затегнат вързоп и да го премести на правилното според него място , без да изпусне дори и частица. После се бяха случили други неща и той се отказа. Това го сломи. Имаше чувството, че първоначалният му младежки избор ще го държи в своя плен докрая. Прекрачена веднъж, границата бе изчезнала невъзвратимо от съзнанието му, но това не го караше да се чувства просто горд син на света, а никой... и никъде..., което го изгаряше отвътре като прокоба. По детски копнееше за предишната яснота и определеност, търсеше ги и не можеше да ги открие, защото нищо не беше същото, нищо не можеше да се повтори. Възприемаше живота си като счупена мозайка, чиито парченца - все мили на душата му, сам бе разхвърлял по света, но те не преставаха да му напомнят за себе си и да го зоват, все по-живи и значещи, все по-скъпи за него...Често в самотните часове вечер, мислеше за другите хора, на които животът е протекъл на едно единствено място, в една къща , с всички близки наоколо и тихо плачеше, изпълнен с най-голямата човешка мъка...А безграничната му и любяща душа тутакси политаше нагоре като гълъб и там от високото виждаше всичко скрито за очите му, обхождаше подред близките на сърцето му хора, целуваше ги нежно, след това прелиташе над вълнувалите го някога места, а после се връщаше преизпълнена с щастие и някак успокоена.
Стъмваше се. Съвсем близо беше хотела, в който обикновено отсядаше за през нощта, когато пътуваше. Докато вечеря в ресторанта, наблюдаваше хората около себе си. Обичаше да го прави. Всички хора му бяха интересни, четеше по лицата им техните истории и сякаш виждаше невидимите им житейски кръстове.Човешки кръстове... Всеки със своя си кръст... Както и той, с неговия...
На сутринта тръгна отново. Ранното слънце блестеше в очите му, но това не го подразни.
В главата му отново нахлуха снощните мисли. Кое ли е мястото, което човек смята за – своето място ?..Първо изплува образа на майка му, а после спомен от времето, когато синът му беше съвсем малък. Тогава наистина се чувстваше щастлив. Обичаше и беше обичан , и като че ли го нямаше това раздвоение. То дойде доста по-късно, когато остана сам, а и с годините ставаше все по-силно. Мъчеше се по някакъв начин да се справи, връщаше се в родината си всяко лято, оставаше за месец , два, но другото място отново го притегляше към себе си и той за пореден път тръгваше по своя омагьосан път обратно, като неизменно се случваше все едно и също – чувстваше как оставя зад гърба си поредната частица от себе си.
Той бе родолюбец, затова изпитваше неудобство, че се привърза към чуждата страна. Смяташе го едва ли не като предателство към род и родина, затова правеше всичко, което е по силите му, за да запази у себе си родното и майчиното. Но мислите в главата му се редяха вече от години на чуждия език....В това беше безсилен. Понякога му хрумваше чудновата за него мисъл - не искаше ли животът да му подскаже нещо с това ?!...Той бе пожелал безграничност и я бе получил. Сега смяташе, че принадлежи не на един, а на два свята, но те взети заедно, правеха неговия по-широк от на другите свят и той пак беше съвсем негов, свят без граница, свят на обединението... Не са ли точно имигрантите, ония смели пионери на човечеството, проумели чрез страданието на живота си най- мъдрото послание - за пълното безсмислие на създадените от хората граници !?...
След острия завой, вдясно от пътя се откри огромно , почти необятно поле. Ширнало се свободно пред очите му, то изглеждаше неописуемо спокойно. Високо в синевата се рееше ято птици, което сякаш танцуваше, а още по-високо реактивен самолет бе оставил кръгла диря, опасваща сякаш цялата земя като безкраен бял път...
