Общувайки с хората не можем да не забележим, че всеки от нас сякаш е получил роля да бъде именно някакъв. Дори и леко наподобяваща ролите на другите, собствената ни роля си остава много различна от останалите, и то дотолкова, че усетил се веднъж сам и отделен от обкръжението си, човекът или пожелава да се нагоди, променяйки себе си и така прогонващ чувството за самота, или се превръща в наблюдател на ставащото. Този избор правим в зависимост оттова как се преценяваме, какви се виждаме сред огромното човешко разнообразие от характери. Осъзнаването на собствения ни характер става от момента, когато се почувстваме съзнателни същества, докато сме още деца. Дори тогава , преди още да сме натрупали достатъчно житейски опит, ние знаем, че не всичко , което показват другите чрез постъпките си, ние искаме да го правим по същия начин, че нещо в нас сякаш ни спира от едно, а ни подтиква към друго, напрявлявайки ни , да следваме пътя на собствената си убеденост, макар тя да е различаваща се. Смътното ни детско усещане за това какви сме, с годините се прояснява напълно. Само ние си знаем и това се превръща в наша тайна, че сме си все същите, каквито сме били и в началото на живота си, въпреки възпитанието и влиянието на средата , в която сме живели. Виждаме се различни от родителите си, различни от братята и сестрите си, от приятелите си и това знание леко ни обърква. Защо ли ? Защото се затрудняваме да определим себе си и да открием своето място сред матрицата от правилно и неправилно, сред ония хиляди критерии за добро и лошо на тази втълпявана ни още от детството плетеница от изисквания, правила и норми. Така се появява страхът и поробващата ни зависимост от чуждите оценки, вкарващи ни в най- опасния водовъртеж, от който излизаме, манипулативно скрили за удобство същността си, а навън показващи се пред другите като лъскав и съвършен продукт на измислените правила.
Избралият лицемерието човек, е способен на особено голяма любезност, по която разбира се и можем да го разпознаем. Та тя просто блика от него в огромни количества, защото е фалшива и той не влага в нея нищо от себе си, неговата любезност е без капчица добрина, студена и манипулативна, но винаги успяваща да впечатли другите и да предизвика възхищението им. Лицемерът се опиянява от способността си да заблуждава, вижда се едва ли не като виртуозен кукловод и в един момент, наслаждавайки се на успехите си, решава, че щом успява да накара другите да повярват на играта му, той е с нещо повече от тях. При среща с друг лицемер се получава нещо като двубой, предизвикателство, което не може да бъде изпуснато, и то в никакъв случай. Взаимното им надлъгване обикновено се редува с временно съюзяване против често сменящ се общ враг, когато те се чувстват почти щастливи , защото не са самотни в лошотията си.
Като добри познавачи на човешката природа, те знаят слабите й места, податливостта й, знаят къде да насочат оръжията си.Спрямо подобните на себе си те действат по един начин и съвсем друга е стратегията им, когато се срещнат с пълната противоположност на себе си – човек, който е избрал да бъде винаги такъв, какъвто е, независимо дали печели или губи от избора си. Първото, което прави манипулаторът в случая, е да провери доколко другият е различен от него. Парадоксален факт е, но ние, хората, въпреки че постоянно се убеждаваме в различието помежду си, неизвестно защо, макар и за кратко вярваме, че другият е същият – така добрият човек си мисли, че всички останали са добри, а лошият, че всички са лоши... Ето защо лицемерът в началото не вярва много, че съществува такава чудновата за него човешка порода, а именно човек, и то нормален, който отказва да пие от този върховен елексир, какъвто е удоволствието “ да водиш някого за носа”, “да го прекараш сух през Дунава”, “да влезеш под кожата му” . Не вярва, че някой може да е толкова ненормален да се показва такъв, какъвто е, ставайки уязвим за човешката кал, която тутакси ще се опита да го превърне в част от себе си. Така си мисли той и пристъпва с изключителна предпазливост. Знаещ отлично как отвръща манипулаторът на набезите му - задължително в същия стил, лицемерът остава същисан от първия си досег с човека на истината, който естествено, е и добър човек. Та това, което получава лицемерът, в отговор на опита си да “преметне” , е, смайваща го по ужасно неприятен начин - добрина...Почувствал се изведнъж като зашлевен, самоувереният експериментатор издържа само за част от секундата добронамерения поглед и усмивката на другия, после бързо обръща гръб и напуска полесражението... Следва неколкократно сменяне на стратегията му, вече с леко понижила гарда си цел - е, като не може да бъде” завъртян на пръст “, поне да бъде поизкривена малко проклетата, щастлива усмивка на този завеян, паднал от небето марсианец, дето все му е весело... Отново успехът го няма, но вместо него идват сарказмът, завистта, подигравките и озлоблението, вкупом произнасяйки и отсичайки като с гилотина присъдата си – Той е просто глупак, и то голям !... Това вече трябва да го срине, най-обидното нещо е да ти кажат, че си глупав...Но изненадите с човека на истината не спират. Макар и разбрал, че е обявен за глупак, той се почесал по брадата и отговорил пак с неизменната си усмивка - Всеки знае себе си...След което пожелал на всички – успех в живота...
